Дори и тялото да е немощно, когато човек се е вкопчил в живота, наслаждава му се и твори, нищо не е загубено. От 12 години великотърновският художник Владимир Максименко е на инвалидна количка, но на високия му дух и чувството за хумор могат да завидят и здравите. В нито един момент, дори и в най-тежките, не се е предавал. След направена пункция на гръбначния стълб не може да си движи краката. Преди това е имал блокиране в опорно-двигателната система, затова никой не знае точно от какво и кой е причината. Имал е много диагнози, лекуван е за множествена склероза, рак и какво ли още не. А преди 8 години бил почти умрял. „Бяха ме отписали. Послушах съвета на доктора да не ми отказват нищо. Казах на жената да купи свински ребра, вино, две бутилки уиски. Отиде тя, купи всичко и до сега, да чукна на дърво, „връзката с обществеността е здрава”, шегува се той.
Роден е през 1956 г. във Велико Търново. Живял е из целия град - от турската махала до Картала. Сега пак живее на Картала, но в другия му край – комплекс „Слънце”. Наполовина руснак по баща, наполовина българин по майчина линия. Една интересна симбиоза от родове на белогвардейци и партизани. Това му е носило и проблеми, но те го съпътстват откакто се е родил - от всякакво естество, без това да го е отчайвало.
Като художник няма академично образование.
Рисуването му е един вид дар Божи и по наследство, защото дядо му, на когото е кръстен, е завършил Киевската академия. Бил художник, починал много преди Владимир Максименко да се появи на бял свят. Рисува откакто се помни. Всяко нещо, което му е направило впечатление, той се стреми да го пресъздаде. Няма значение дали е животинка, тревичка или листо. Тъй като много го потиска думата „тема” и някой да му я определя, кандидатства на три пъти в Художествената академия, но не го приемат. И накрая се отказва.
Три срещи с трима художници са съдбовни в живота му.
Първият човек, който като художник му обръща внимание, е покойният Жоро Райчев. Той го запознава с току-що завършилият академията Благой Иванов. Едва 7-годишен, първокласник (през 1963/64 г.), той ходи на уроци по рисуване при Благой Велков в Профсъюзния дом. После, в 4-ти и 5-ти клас, в училище „Никола Вапцаров” (сега там е Американския колеж) има невероятната възможност да попадне на Иваничка Панева – „много добър художник и човек добър по душа”. Третият човек е големият български пейзажист Стоян Василев, оставил след себе си огромно творчество. Бил тогава преподавател 2 години във ВТУ, поканен в първите години, когато се открива факултетът „Изобразителни изкуства”. При Стоян Василев го завежда съученикът му Пламен Кабакчиев. „Каза ми, че има приятел, говорил му за мене. Като каза приятел, мислех, че е най-много две-три години по-голям. Отивам аз в Изложбената зала, зад Паметника на обесените. Тогава ги нямаше „Рафаел Михайлов”. Навремето имаше две – зад Паметника на обесените и другата – до Руската книжарница, която после стана книжарница „Вапцаров”. Пред мен се изтъпанчва един възрастен мъж, побелял, с бял костюм. Разликата ни беше огромна. Аз бях на 12 години, а той на 64, връстник на баба ми. Представи се, на масата имаше разхвърлян рисувателен кадастрон. Грабна един лист, нахвърли една скица на картона, извади една огромна дървена кутия с пастели и ме попита дали мога да го нарисувам. Аз първо се стъписах от кутията с пастелите, защото до тогава бях виждал само моята кутийка с 12 полумаслени чешки пастели, а в неговата имаше 2000. Той излезе да пие кафе, отсреща, в „Родина”, където сега е ГУМ-а. Сядам, рисувам. След около час Стоян Василев идва, поглежда и: „Охооо, че аз няма на какво да те науча, ти даже и перспективата не си сбъркал”. След няколко дена дойде вкъщи да говори с нашите и държеше да замина с него в София. Не ме пуснаха. Баща ми искаше да ме прави военен или инженер – ей такива едни болни амбиции. Стоян Василев беше много огорчен, но ми пожела успех. Каза ми: „Запомни едно от мен. Аз мога да те напътствам, но художникът се ражда. В картината можеш да докараш формата, но е важна душата”. Благодарение на тези трима художници Владимир Максименко изпитва още по-голяма любов към пейзажа. Рисува всичко, но именно пейзажът го привлича. „Това ми е някаква вътрешна прокоба. Тази потребност не е от мене”. А думите на Стоян Василев, че няма кой на какво да го научи го крепи до ден-днешен.
Излагал е картини навсякъде из България
Най-много в София. В столицата, в първите години на 90-те той реди картините си пред много нашумялата градинката пред „Кристал”. „Там никой не ни спираше, можеш да излагаш каквото пожелаеш, да предлагаш на когото искаш. От градинката пред „Кристал” попаднах в галерия „Дейзис”, от там – на „Шипка” 6. През 2002 г. – в Парламента правихме изложба с Марко Дупалов”. А във Велико Търново, преди това, през 1989 г. реди картините си в галерия „Иван Сираков”. Много малко хора знаят за галерия „Миньон”, в началото на ул. Иван Вазов”. Тя се открива с негова изложба и също с негова се закрива. След нея прави и няколко самостоятелни. А в търновската група на художниците от 1990 г. до ден-днешен участва във всички изложби.
През 2005 г. заминава за Америка. Обиколил я почти цялата – от Канада до Мексико. Там направил две изложби. Едната в Кардиф, а другата във Вашингтон. Поразходил се из Калифорния, видял, че не е за него и се върнал обратно. Веднага, на есенния салон открил изложба. След това подредил юбилейна изложба през 2006 г. и от тогава няма самостоятелни изяви.
В Америка повечето време живял в Карлсбат, на 5-та магистрала. Там оставил 25 картини, които нарисувал по време на престоя си. Общо 128 картини оставил на американския континент. Подарил ги на галериста, защото той им сложил рамки и за да ги върне в България, трябвало да ги плати. Предпочел да не разиграва галериста и му ги подарил. Все пак, в Америка имал шанса да продаде картини и да бъде финансово независим без да минава дългия път на гастербайтера. За да пробие художник там, трябва реклама, признава той. Няма ли такава, никой не чува за тебе. Бил е и в Русия, всъщност е обиколил половината свят. „Ходил съм и съм видял много, но честно казано, от Велико Търново по-красив град няма”, признава Владимир Максименко.
По професия е електротехник
Завършил е Радиотехникума и за да има възможността да рисува и да бъда независим като художник е поработил 23 години като електротехник в Радиозавода, а след това в „Топлофикация” – В- Търново. В Радиозавода се запознава със съпругата си Галинка. „Там се запознахме, там се и оженихме. Ожених се за две седмици. Трябваше постоянно да я изпращам, пък за мене беше много далеко. Аз живеех на „Ниш”, а тя до стадиона, почти половин километър. Затуй реших, че е по-добре да се оженим, отколкото да вървя всяка вечер”. Тъй като владее еднакво добре и български, и руски, 10 години се занимава с преводачество в сянка. Превежда езотерична литература за две издателства. Признава, че с препинателните знаци е малко скаран.
От малък тръгва и на лов.
„Така ми се стекоха нещата, че всичко ми е предречено като малък. На 6 години тръгнах с баща ми на лов. До момента, в който се парализирах, аз бях винаги на лов. Обиколил съм няколко дружинки, последно бях с ресенската. Обикалял съм България. На „Марица – Изток”, модно беше, ходихме да ловим риба. Зимно време - там, на топлите езера”.
„Животът ми така премина, че аз трябваше да имам време да рисувам, да ходя на лов и да съм за риба. И да съм с компанията ми, която беше твърде бохемска. А трябваше да гледам и дъщерите си. Работех на смени, на дежурства по 12 часа, за да имам после 48 часа почивка. И имах време за всичко. Изучих си и децата. И двете са висшистки, но образованието не прави човека. За мен то е някаква мярка за общественото мнение”.
Нарисувал е около 2000 картини. В дома му има малко, повечето са в къщите на двете му дъщери, като частни колекции, шегува се той. Отдавна не излага по галерии, защото е загубил доверие в българските галеристи. Доста неща са му изчезвали от родни галерии. Твори винаги в топла гама и ярки цветове. Да има въздух. „Мен ме интересува светлината и в моите картини тя преобладава. Пресъздавам моето отношение към вибрациите в природата, нищо повече”, казва самоукият художник.
Ана Райковска
