Проф. д-р Пламен Павлов е роден на 12 юли 1958 г. в с. Пейчиново, община Бяла, Русенско. Комичното е, че всъщност е роден в гр. Бяла, но тъй като е било събота, записали го в селсъвета. Съзнателният му живот е свързан с Русе, където се преселва семейството му като бил на 3-4-години. Средно образование получава в русенската гимназия „Христо Ботев”. Завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” през 1982 г., а от 1984 г. е преподавател в Университета и живее във Велико Търново. От август 1998 г. до март 2002 г. е председател на Агенцията за българите в чужбина към МС.
- Как приемаш номинирането ти за Почетен гражданин на Велико Търново?
- В това аз нямам никакво участие. Донякъде е изненадващо за мен, но все пак от много години се занимавам с популяризирането на българската история и то в национален мащаб. Така че, специално търновските награди и инициативи ги оценявам като национални, а не като локални местни инициативи. Това много често в самия град като че ли не се разбира. Говори се за „стара столица”, „старостоличани”, но всичко се свива в някакъв скромен локален мащаб. А всичко, което става във Велико Търново, има национален облик, няма как да бъде иначе. А от тази ситуация съм леко смутен, защото нямам чак такова високо мнение за себе си.
- Като историк имаш научни интереси в много посоки. Коя ти е най-близката тема?
- Аз съм специалист по средновековие – българско, византийско и балканско. Преподавам „История на Византия” цял живот, но основно се занимавам със средновековна българска история. Това ми е тесният профил, така да се каже. Понеже се случи, че водя научнопопулярни предавания и участвам във всевъзможни неща, си ме вълнува цялата българска история, като имам по-особен пиятет и към Възраждането. Вълнуват ме личностите, затова направих една поредица „Бележити българи” през 2012 г. в 10 тома. Една нова конструкция на големите личности, тъй като предишният прочит през 60-те години е митологически деформиран и някои неща са пропуснати. Мисля си, че осмислянето на историята през бележитите личности е нещо изключително важно.
- През 2017 г. излезе книгата ти „Левски: Другото име на свободата”. За тези, които не са я прочели, какво още не знаем за Апостола и какви митове искаш да разбиеш?
- За Левски, както казва проф. Николай Генчев, един от най-добрите познавачи на темата изобщо, на няколко пъти кампанийно са събирани спомени. След Освобождението, защото е най-близко до времето, нещата са сравнително достоверни. После идва нова вълна в началото на 20-ти век, в която почват да се промъкват всевъзможни легенди и през 1937 г., за стогодишнината, се развихря една изключителна енергия да се търси. Което е много хубаво, но се получава събиране на спомени и отзвуци от спомени. Те често пращат Левски на места, където никога не е стъпвал. А между другото, ако се замислим, там са комитетите на неговите сподвижници, тъй че грешката донякъде е вярна. Не обичам тези вечни спорове кой предаде Левски, кой уби Ботев, защото те са лишени от здрав смисъл. Не можем да кажем на сто процента, че Левски не е предаден, издайничество и изтичане на информация безспорно има. Основното е, че полицията на Османската империя го търси още от 1867 г. В крайна сметка той е по-скоро заловен, отколкото предаден. Но, както знаем, в Ловеч не го идентифицират. Успяват да установят неговата самоличност едва в Търново чрез очни ставки и други модерни методи. Това, което прави Васил Левски, е една конспирация, изключително трудна, тъй като става дума за държава, макар азиатска и изостанала в информационната епоха, в която има телеграф, жп линии, фотография. Става дума, че да правиш комитети и две години да вършиш конспиративна дейност, а властта да не знае почти нищо, това е изключително постижение. Но не знаят и другите Велики сили. В Цариград имат хаотични сведения, но нямат пълен профил. По-скоро при залавянето на Левски имаме една дълга операция и това го показва ловешкия историк Иван Лалев, в която в крайна сметка Левски пада в ръцете на полицията. Другият мит е, че майка му Гина Кунчева и вуйчо му хаджи Василий спорели дали да стане свещеник, а той някак си стои. Той тогава е на 21 години, пълен с енергия. Сам взема решение да стане монах и това е съвършено ясно. Левски си жертва личния живот в името на голямата кауза. По това време вече се е решил, че ще се посвети на България. Според един късен спомен, може би спорен, питат „Защо така постъпи”, а отговорът на Левски е: „Бях повикан”. Той схваща своята мисия на монах и любовта към ближния като задача да освободи България. Левски си остава монах през целия живот. Не случайно цялото общество му вика Дякона, в манастирите го схващат като събрат. В първото си писмо до Раковски се подписва „Д. И. Левски” – Дякон Игнатий Левски.
- Ти си и преподавател, и водещ на телевизионни предавания на историческа тема. Каква е разликата в аудиторията?
- Има и разлики, и прилики. Аз от 15 години се занимавам с журналистическа и популяризаторска дейност и това, че съм преподавател и ми помага, и ми пречи. Специално академичният тип преподаване предполага, че хората нещо знаят и трябва само да надграждаме. Водя „Час по България” по телевизия „Скат” от юни 2003 г., тази година стават 15 години. Това предаване за мен е много ценно, защото ми дава обратната връзка с много хора, създава ми и доста трудности, защото на исторически места се оказва, че всички ме познават и понякога ми идва в повече. Благодарение на това предаване проумях колко свестни, културни и любознателни хора има в България. По-рано и аз съм си мислел, че такива предавания интересуват по-възрастното поколение. Истината е точно обратната. Групата, която се вълнува от тези неща е на години между 30 и 45. Най-активните хора, с образование. Оказва се, че патриотизмът не е нещо анахронично и целият свят мисли така. Аз съм бил и радиоводещ три години и съм участвал в какво ли не, а телевизионните предавания са начин да се популяризира историята. Да не повтаряме мантрата, че народ, който няма минало, няма и бъдеще, но тя се оказва вярна. Все пак, политиците трябва да имат една добра историческа подготовка, за съжаление често е точно обратното. Не е нужно Бил Клинтън да ни напомня кой е Паисий Хилендарски, а Доналд Туск да ни казва, че ние сме достоен народ с богата история. Те го казват не за да ни натякват или да стават интересни, а защото е така. Външният поглед ни дава като че ли по-верни ориентири.
- Защо историците посягат плахо към историята на социализма?
- По принцип, създаде се една неточна представа и даже несериозна донякъде, че трябвало да мине много време. Това от една страна е вярно, от друга – всички бивши социалистически държави хвърлят много усилия за изследване на този период. Ние в това отношение сме доста назад. И тези истерии как да се учи комунизма…Трябва да се намери по-добър баланс в представянето на материала. За момента този период не е достатъчно застъпен в нашето образование. Не бива да има крайности, особено от страна на левицата. Имам приятели от левия спектър, аз самият съм фанатично безпартиен. Не може да се казва, че Народният съд е законен, при условие, че той е идно чудовищно престъпление към цялата нация. Не може да се твърди, че има „наши” и „ваши” жертви. Този разговор вече звучи абсурдно в 2018 г. Наистина, периодът на социализма не е достатъчно добре осмислен, а ние сме рожба на този период. Загърбваме нещо, което до голяма степен задава параметрите на днешния ден.
- Какво искаш да се промени във Велико Търново?
- Почетен гражданин или не, не мога да се оплача, че не са ми искали мнението, бил съм и общински съветник за отделни периоди. В Търново има един не лош климат на контакти между местната общественост и академичния сектор, към който съм аз. Градът има уникално положение и послание към националната култура. Трябва да се засилва националният и интернационалният облик на това, което се случва във Велико Търново. Например „Сцена на вековете”, един уникален фестивал, в който е хубаво според мен да се върне Софийската опера. Защото академик Пламен Карталов го започна. От редица телевизионни излъчвания се вижда, че в градове като Търново се правят най-стойностните фестивали. Не само за оперна музика, но и за джаз. Давал съм идеи навремето за рок фестивал, много преди Цонко Цонев и Каварна. Тогава никой не го чу това нещо, но обект като Никополис ад Иструм е чудесно място за арт, прогресив рок. Да си припомним един от култовите концерти на Пинк Флойд на Помпей или сега на Стинг в Античния театър в Пловдив. Трябва да се утвърждава мястото на Велико Търново като национален и международен културен център. Разбира се, другото нещо е икономиката. Не съм икономист, но това не значи, че не виждам и не живея в реалния свят. Триградието е факт, но засега интеграцията между тези структури на едно и също нещо постоянно намира някакви разминавания. В крайна сметка това е един град. Тука не е въпросът за местен патриотизъм как ще се казва. То ще се казва Велико Търново, няма как другояче да се казва, без това да обижда нито Горна Оряховица, нито Лясковец. Но във всяко едно отношение това води към един център, който е аналогичен на Стара Загора в Южна България. И това ще го видят и инвеститорите, а може би го и виждат. Нашите политици също го виждат, но за съжаление не го правят. Стратегическото и политическото, възловото положение на града е факт. Логично е тук да се пресичат магистрали. Велико Търново има естествени дадености, които трябва да се използват в името на самия град и цялата държава. А това виждаме, че изостава. Но пък той е един от малкото градове в Северна България, които имат що-годе устойчиво и леко проспериращо развитие. Градът е жив. При едно ново административно деление или ново осмисляне на регионите за Северна България най-добрият център е Велико Търново. Не е Плевен, дори Русе. Ако има ново райониране, за мен има три региона – Мизия, Тракия и Македония, както казва Левски, съответно Търново, Пловдив и Скопие. И разбира се, София като мегаструктура. Това ми е мечтата. Не да местим граници и да има реванши, но отново да усетим онова национално единство, което е било много важно за Васил Левски. Да се върнем към корените и да ги осмислим с ново съдържание. Велико Търново е един от градовете в България, който е предопределен от Бога и съдбата да бъде нещо креативно и позитивна сила в развитието на България.
Ана Райковска
